Погледът ни, замъглен във вихрушката от социалните мрежи и информацията,

 Погледът ни, мъгляв във вихрушката от обществените мрежи и информацията, която „ извира ” и ни залива отвред, като че ли умишлено отхвърля да забележи орисите на едни напълно действителни хора, които сигурно няма да срещне във виртуалните пространства, а единствено в живия живот. И с това ги трансформира в „ невидимите хора ” – тези, чийто дом е на улицата. Но нали от време на време твърдим, че те по този начин са избрали да живеят - без личен дом, без фамилни задължения, без работно място. Предполагаме, че е по-лесно да се радват единствено на подаяния от минувачи, а след това да ги употребяват за закупуване на алкохол и дрога.
Прочетете още
Сред тези хора обаче има и такива, които не по своя воля са заживели без покрив над главата си. А техните образци ни изправят пред въпроса до каква степен ориста ни зависи единствено от нашите решения и до каква степен - от непознатите дейности към нас?

В опит да потърсим отговор на този въпрос през днешния ден в рубриката „ Невидимите хора ” ще ви разкажем историята на 42-годишния Павел от Пловдив, който живее на улицата. Срещаме се с него напълно инцидентно – наоколо до прелеза на Сточна гара и малко откакто е хвърлил взор на наличието в близкия резервоар. Облечен е уместно като за средата на октомври, брадата му е дълга и прошарена, а очите – живи, тъкмо като на човек със приключено обучение. А в диалога по-късно стана ясно, че е тъкмо подобен. Бил приключил Търговската гимназия в Пловдив, обичал да чете книги и бил голям почитател на Ботев Пловдив.

„ Аз не съм бедняк, не желая пари от хората ” -  повтори няколко пъти. – „ Ако не бяха старите да теглят оня заем, нямаше да съм тук. Банката ми взе всичко. ”

Така Павел стартира описа си. Навремето живеел с майка си, татко си и сестра си. Баща му обаче посягал към чашката постоянно. Често по-късно посягал и на сина си. Искал назаем пари, до момента в който в един миг не заседнал в задължения, а къщата била ипотекирана.

След гибелта на родителите си останало Павел да изплаща дължимото. Той обаче не съумял да се оправи и банката му лишила всичко. За похлупак сестра му го оставила да се оправя самичък и заминала за София. Докато си сполня, мъчно прикрива мощният яд от спомените си.

А след това споделя и за живота си сега. Прекарвал времето си главно в разправии с наркомани от Столипиново, които му дължали пари, само че това не им пречело да го дебнат и да отмъкват цигарите му или други негови движимости нощем, до момента в който спи. Иначе създавал другарства с някогашни пандизчии и бездомници, останали на улицата поради сходни условия.

„ В един някогашен пандизчия, моето момиче, може да срещнеш доста повече човечност, в сравнение с в онези, които ги гледаш с пари. Аз по тази причина и не ги окачам. Не съм бедняк. ”

После смотолеви, че около мачовете на Ботев Пловдив, където ходел постоянно, съвсем постоянно се проявявал като футболен гамен. Вече имал няколко обвинявания за побой над други ентусиасти и даже над един служител на реда. Като причина за действието си дефинира яда, който натрупа всеки ден. Трябвало да си го изкара някъде.

" А ти имаш ли лично семейство? " – попитах го, малко преди да се разделим.

" Моето семейство са хората от улицата. " – показа Павел, без да се замисли.

През цялото време на диалога към нас минаваха хора на разнообразни възрасти. Някои от тях бързаха, други не толкоз. Общото обаче сред множеството от тях беше, че погледите им падаха в една и съща точка - върху нас. Някои от тях улавях единствено с периферното си зрение, а погледнех ли ги, очите им се свеждаха. Други пък продължаваха да ме гледат и издаваха разнообразни усеща – любознание, съчувствие, схващане, недоумение, удивление, наказание, пренебрежителност. Имаше и такива, които си гледаха в телефоните, вървейки. 

Но в последна сметка реакциите на минувачите сякаш имаха водеща роля в търсенето на отговора на първичния въпрос: нашите избори ли дефинират живота ни или всичко е в ръцете на ориста ни?

Ще продължим да търсим отговора!